Стефан Стефанов: Писателите се пържат в собствените си глави

27.11.2015, 11:30

За думите като куршуми и втората книга на младия български писател

   
 
Стефан Стефанов: Писателите се пържат в собствените си глави

На 3 декември в литературен клуб "Перото" ще се състои премиерата на втората книга на Стефан Стефанов "Край до край". От Div.bg винаги сме готови да подкрепяме новата българска литература, особено щом е свързан с наш колега по перо. За да ви запознаем с него, а и за да се убедите, че си струва да прочетете книгата му, сме ви подготвили кратко интервю със Стефан, а след това откъс и от самата книга.

-------------------------------

Кой си ти?

Аз съм някой, когото познавате, но още не го знаете, и някой, който ще ви нарисува множество интересни образи и истории във втората си книга "Край до край". За мен писането не е нито хоби, нито професия, а сатирата и черният хумор са ми побратими.

Стефане, защо пишеш?

Защото това правя, откакто се помня; защото на прощъпалника съм хванал химикалката; защото обичам адреналина на вдъхновението от това да създадеш изцяло нова история, нов живот, нов свят, буквално от нищото; защото това е най-безопасният начин да освободя напрежението, моето лично бягство от затвора; защото необходимостта от изразяване на личността е по-силна от всичко; защото не мога да правя нищо друго.

Имаш ли някакъв специален подход, когато започваш да твориш? Чувала съм, че някои автори започват от финала и след това разгръщат историята, други пишат хаотично...

Честно казано, нямам подходи или ритуали. Обикновено така се случва, че имам множество идеи в главата си и когато някоя от тях "отлежи" достатъчно, след това сама се написва. В този смисъл, може би писането ми е хаотично и през дълги периоди не пиша нищо, а само живея, защото човек трябва да живее, преди да твори, за да са живи и творбите му.

1603156

А как дойде началото на "Край до край"?

Това е добър въпрос, на който не мога да дам конкретен отговор. В един момент просто се оказах с достатъчно на брой и добри текстове, които просто бяха готови за издаване. В известен смисъл стартът на тази книга от самото начало имаше предизвестен край до край...

Мислил ли си да използваш някакъв псевдоним?

Мислил съм, но бих го направил, ако някога се пробвам в друг жанр. Псевдонимът е доста добър начин да се клонираш в друг автор със същите умения, но на съвсем друг терен. Със сигурност дава известна свобода и като цяло е интересно за експериментиране, винаги е полезно да смениш очите, през които гледаш на света. Даже знам какъв би бил псевдонимът ми, но ще го запазя в тайна и някой ден може да ви изненадам. Внимавайте, може да съм всеки.

Има ли теми, по които не би писал?

Не съм стигнал до такава, но ако стигна, ще си кажа без бой. Като цяло не мисля, че е добре артистът да се ограничава откъм теми, защото той е огледало на всичко, случващо се около него, и нито една тема не му е чужда.

1603158

Кой е най-големият кошмар за един писател?

Най-вероятно най-големият кошмар за един писател е същият този писател. Това е единствената личност, която може да те спаси и единствената, от която няма отърване. Трябва да ѝ търпиш грешките, оплакванията и греховете, но от време на време може да напише и нещо прилично. Писателите се пържат в собствените си глави, заради разминаването между нещата, каквито са и нещата, каквито би трябвало да бъдат. И без да осъзнава, писателят е малка част от отчаяното поддържане на баланса между допустимия и гибелния хаос в нашата страна.

Имаш ли си любима дума?

Имам си, но не е позволена в ефир. Иначе всички думи са равни по значимост и всичко зависи от това по какъв начин и за какво ги използваш. Наредени в определен ред, те оставят дупки от куршуми или просто се разтапят в пространството, все едно никога не са били изричани.

Кога и къде можем да се сдобием с новата ти книга?

Книгата вече е излязла от печат и може да се намери в книжарниците, но най-добре наминете към литературен клуб "Перото" на 3 декмври, когато е официалната премиера на "Край до край". Освен качествена литература, ще има фото-проект, както и кратко, тематично театрално представление, така че всички ще възтържествуваме подобаващо с българската култура в началото на другия месец!

 

 

---------------------- ОТКЪС ОТ КНИГАТА "КРАЙ ДО КРАЙ"------------------------

Шефът ми Петър прие новината за напускането ми по своя си начин.

– Това е глупаво, Странски! - говореше той, докато се разхождаше пред мен в кабинета си. – Напускаш работа, напускаш квартирата си и отиваш на море в Черна гора! Кой нормален човек прави така?

– Не ми пука! – отвърнах аз, отпускай се назад в стола. – Нормални няма!

Той седна на бюрото си и ме изгледа продължително с воднистите си сини очи. Беше очевидно, че в него се води някаква страхотна вътрешна борба. След това от гърдите му се отдели една въздишка, все едно отваряше собствената си кесия.

– Ще ти увеличим заплатата – каза ми накрая той.

Поклатих глава, без да се замисля. Той можеше да го направи още преди месеци, но очевидно не е искал. Сега, когато мравката реши да напусне мравуняка, се оказа, че всъщност имало повече трохички за нея. Просто няма кой да ги даде. Затова, майната му на мравуняка. Неблагодарни, алчни нещастници, които само мрънкат за лоялност. Дори и това не искат, само да им бачкаш за малко кинти.

Напусках. Само в такива моменти българските чорбаджии разбират как работи икономиката. И как всъщност не работи, ако ги няма болтовете от машината. Във всички останали случаи чорбаджиите считат болтовете за даденост, които вървят в комплект с машината им. Взаимнозаменяеми машинни части, които са там, за да могат чорбаджиите да карат влака завинаги.

– Ще ти дадем повече ваучери за храна! – главата на Петър леко се килна настрани.

Ваучери за храна. Мозъкът ми изсъхна в тази фирма, ентусиазмът ми се изпари за седмици. Исках да си спася разсъдъка като избягам панически в чужбина, а тоя ми разправяше за ваучери за храна. Нямаше смисъл въобще да се обясняваме – единственото, което интересуваше тоя смешник, беше, че си прибира хилядарките в края на месеца. За мен имаше ваучери за храна.

– Ти осъзнаваш ли каква глупост правиш? – изкриви устни Петър. – Знаеш ли каква е безработицата?

Той взе да ми цитира проценти и доклади за безработицата. Очевидно беше уволнил доста хора и знаеше как стоят нещата. Продължи да ме убеждава по всякакъв начин да остана, защото знаеше, че поне си гледам почти съвестно работата. В наши дни и това е твърде много, и той го знаеше. А аз просто не исках да го виждам повече. Исках да си тръгна и да забравя, че това място е съществувало. Предпочитах да мисля, че просто е било част от трудовата въртележка в живота ми и не съм имал избор. И не бях сам в това – хиляди като мен градим кариерите на такива като Пешко.

Изправих се от стола си. Дори седнал на бюрото, пак беше висок, колкото мен. Истински бивш баскетболист.

– Имам важна бизнес среща и трябва да тръгвам! – казах му аз. – Сбогом и не забравяй, че всичко е безсмислено!

Той не пое протегната ми към него ръка. Когато му обърнах гръб и тръгнах към вратата, усещах очите му в тила си. Изобщо не разбираше какво му говоря. Сигурно си мислеше, че съм поредният, който е прещракал и вече прави, каквото му скимне. В моите очи пък, той беше луд, че работи в тая скапана фирма от почти десет години. Не бих го направил, дори за хилядарките.

И отново разноликостта на реалността – всеки може да е луд, докато се прави на нормален и всеки може да е нормален, докато се прави на луд.

Знаех единствено, че не исках да съм като него. Не исках да съм като всички като него, защото те са мнозинство, което се самоизяжда.

Когато излязох, всичките ми колеги ме наблюдаваха мълчаливо иззад мониторите си. Бяха чули всичко, бяха ставали свидетели на тази ситуация много пъти. Синята светлина от мониторите огряваше лицата им. Имаха лица на хора, които са били залъгвани стотици пъти с обещания, обяснения и ваучери. Може би, заради това един от тях мълчаливо изръкопляска иззад монитора си. В този момент се чувствах добре за себе си, че си тръгвам и зле за тях, че остават.

Ангелът ми хранител пък се подпираше на стената до вратата, превивайки се от смях. Аплодисментите на колегите станаха повече и по-шумни, някой подсвирна оглушително. Не виждах очите им, виждах само сините лица иззад мониторите, а ръкоплясканията отекваха в стаята. Това беше техният безсмислен начин да отмъстят на Петър и хилядите като него в животите им.

"Хахахахахаха!" – дереше се ангелът-растаман сред ръкоплясканията. – "Вие верно ли така преговаряхте с онзи идиот вътре, бе? И тия ти ръкопляскат после! Хахахахахаха! Вие сте страшни балъци бе, ман!".

*

Обратно в квартирата, забелязах, че лаптопа и колелото на Сашко ги нямаше. Открих го да лежи по боксерки на пода. Масичката беше преобърната, столовете – разхвърляни наоколо. Единият от тях беше забит в едното крило на гардероба. Вратата на хладилника зееше отворена. Приближих се към Сашко. Очите му не мигаха, а погледът му рикошираше в стената срещу него.

– Пак пристъп, а? – попитах го аз.

Той изведнъж примига и адамовата му ябълка подскочи.

– Да. – отвърна той. – Но по-лош от обикновено! Тоя път едва оцелях, човече!

Забелязах, че челото му е обляно в пот, а под очите има тъмни кръгове. Слабите му гърди едва-едва се повдигаха. Русолявата брадица беше като полепнала пот по лицето му. Пръстите на ръцете му бавно дълбаеха в пода.

– Едвам се отървах... – едва се раздвижиха устните му.

Не бях сигурен какъв точно му беше филмът, но отвреме-навреме изтрещяваше и унищожаваше всичко наоколо. После плащаше щетите, но гневът му винаги избухваше неочаквано и рязко. Веднъж беше беснял толкова, че се бях заключил в моята стая. И накрая винаги го намирах на пода, победен и туширан от гравитацията. Сашко по принцип пиеше някакви хапчета, които един доктор му ги беше предписал. Според мен, те го откачиха още повече.

– Трябва да спреш хапчетата! – казах му аз.

– Не! – отвърна той, облизвайки пресъхналите си устни. – Ако го направя, тотално ще откача!

– Какво мислиш да правиш тогава?

– Не знам, човече... – очите му се притвориха. – ...Трябва да си почина!...

Оставих го да си почива и отидох да си събера багажа. Не исках да взимам повече от двата сака, с които бях дошъл тук, така че му оставих всички мебели и общи предмети на разположение. Не че имаше вид като да му трябва каквото и да е.

 

Докато натъпквах дрехите си в сака, се замислих над това, че в този момент се откъсвам от сигурното пристанище на квартирата, за да се гмурна в абсолютно непознатото море на-извън-квартирата. Оттук-нататък можеше да се случи всичко и аз нямах къде да се прибера. Изненадваше ме колко малко ме е грижа за това. Повече ме притесняваше как ще прекараме марихуаната през границата.

Докато тъпчех другия сак чух гласа на Сашко от другата стая:

– Човече!... Моля те!... Донеси малко вода!...

Изобщо не реагирах, но той продължи да скимти. Оставих сака и отидох да видя какво мога да направя за тоя клетник. Той лежеше на същото място, облян в още повече пот, облизваше устни и едва продумваше през пресъхналото си гърло.

Докато го прескачах на път за кухнята му подхвърлих:

– Сега е идеалният момент да се изпикая върху теб!

Влязох в кухнята, отворих шкафа и извадих единствената ни порцеланова чаша. Завъртях кранчето и зачаках водата да се поизстуди. В този момент забелязах, че тоя олигофрен си е гасил фасовете по тавана. Въобще не исках да знам как е стигнал дотам.

 

Навремето не беше такова момче. Проблемът му е, че е от хората, които приемат очакванията на околните твърде насериозно. После не успяват да ги изпълнят и това изпържва мозъците им жестоко от вина, срам и чувство за провал.

По едно време Сашко беше седнал на електрическия стол с високоплатена, но гадна работа, красива приятелка, но мастия, и хубава кола, ама трошлива. Беше научен, че това са важните неща. По-късно естесвеният разпад на всичко това така му спря тока, че сега клетникът се намираше проснат като труп по средата на хола. Напълних чашата, но оставих чешмата да тече.

Влязох в хола, приближих се към безжизненото му тяло. Мътните му очи едва успяваха да ме фокусират. Застанах над него и излях чашата върху лицето му с думите:

– В името на Отца...

Сашко пищеше и се гърчеше, все едно се намираше на дъното на океан. Сви се в утробна поза и започна да си хленчи нещо в локвата на пода.

Не можех да повярвам, че той откачи повече от всички нас – пияници и напушалки от години. Преди той беше най-обещаващият, примерен и орисан да успее син на това общество. В момента беше с разбити нерви и затворен в окъпаното в пот тяло на пода в квартирата ни, докато съквартирантът му напуска обекта.

Отидох в кухнята, налях още една чаша с вода и спрях чешмата. След това се върнах обратно в хола и приклекнах над треперещата му глава:

– Ти оцеля след потопа, Ной! – казах му. – Вземи наградата си!

 

Кадърът беше като за Оскар. А ситуацията беше толкова абсурдна, че Сашко се опитваше немощно да схване дали тя наистина се случва или халюцинира. Оставих чашата на земята до главата му и се върнах в моята стая да си дооправя багажа.

   
 
ДОБАВИ КОМЕНТАР 
Моля, пишете на кирилица! Коментари, написани на латиница, ще бъдат изтривани.

НАЙ-ЧЕТЕНИТЕ